Selected from Linux Selected from PHP
- Ubuntu 17.10 Install google's mod pagespeed for apache - PHP-Ubuntu-Youtube-dl simple script for converting and downloading youtube video or mp3
- Ubuntu SSH tunnel via proxy - PHP while loop with every row with a different color
- Install GoAccess Apache Log Analyzer Tool on Ubuntu 17.10 - PHP use while loop in function
- SSHFS and map folder with a proxy - PHP List Files And Folders As links
- How to connect to SSH server with a proxy - PHP Extract Text From String
➥ есе върху
Added by admin on 02-05-2017 and keywords: [ Print Article ]

В световната литература има много произведения, народни и национални в най-добрия смисъл на тези думи, които остават принадлежност на народа, който ги е създал, а ако придобиват общочовешко значение, то е само, доколкото такова значение има и нацията, в която са се родили. „Анриада” на Волтер е възможна само във Франция, тя е немислима извън френския национален живот. Гьотевият „Гьоц фон Берлихинген” е изключително немски, както немски са Лутер и Мюнцер. Обломов е руско явление, руски са и многобройните купци на Островски.
Но когато в националния характер преобладават общочовешки черти, когато и в произведението на художника те са, които доминират над специфично националното, тогава и произведението придобива общочовешко значение не само поради общочовешкото значение на създалата го нация (Франция от епохата на класицизма е духовна норма на Европа), а само по себе си, чрез собствените си идеи и образи. Така могат да се разберат Шекспировите италианци, Пушкиновите испанци. И в романа на Сервантес рицарят и оръженосецът са общочовешки типове.
Пред началото на първия поход Дон Кихот се отдава на мечти: „Щастливо ще бъде времето и щастлив ще бъде векът, когато ще станат известни славните ми подвизи, достойни да бъдат излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в паметта на поколенията” (част I, гл. 2). Болното съзнание на великия безумец се оказва пророчески вярно.


Дон Кихот полудява и пред него се откриват невероятни перспективи. Променя се всичко, до което той се докосва - все едно дали с ръцете или с мислите си. Изчезва последователността на времето, стесняват се границите на пространството. На пръв поглед в действията на лудия няма разум, няма смисъл. Веднъж Дон Кихот взема вятърните мелници за великани, а друг път признава, че тепавиците са тепавици. Веднъж хановете са замъци, друг път - ханове. Веднъж овчарите са страшни рицари, друг път - просто овчари. Но лудостта дава възможност на Дон Кихот да вижда по-далеч, да иска по-силно, да може повече. Алонсо Кехана е част от света, такъв, какъвто е. Дон Кихот е допълнение към света, такъв, какъвто трябва да бъде. Алонсо Кехана следва мудния ритъм на живота, Дон Кихот създава нов - ускорен и неравен - ритъм на живота. Алонсо Кехана е разумът на разумния, Дон Кихот е разумът на безумния.
Лудостта, която се затваря в превратно схванатия свят, която напълно вярва в себе си и в него, е само нейна първа и низша степен. Много по-виsша и по-съвършена е онази лудост, която стига до самоосъзнаването си, която сама се схваща като лудост, но и сама се оправдава като възможното най-съвършено и най-нравствено отношение към света. Дон Кихот и Санчо Панса запазват и едно реалистично отношение към реалността, но обикновено над него се издига „помраченото” свръхсъзнание за несъвършенството на същата тази реалност и за съвършенството на една идеална реалност. Такова раздвояване на съзнанието на практически действащо и теоретически осмислящо е присъщо почти еднакво на рицаря и на неговия оръженосец и само благодарение на него става възможна саморефлексията на лудостта, която, като нейна висша степен, открива най-широк простор на нравственото. Затова рицар и оръженосец си разменят откровено констатации всеки за своята лудост, но и за лудостта на другия:
Дон Кихот: „Повярвай ми, Санчо, че такъв, какъвто те виждам, не ми изглеждаш да си по-малко луд от мен” (част I, гл. 25).
Санчо Панса: „Народът смята Ваша милост за напълно полудял, а мене за не по-малко смахнат” (част II, гл. 2).
Луди, които разсъждават върху своята лудост, едва ли са толкова луди, истински луди, вместващи се в традиционните представи за лудостта.
В лудостта на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господства разумът - защото системата винаги е плод на разум.
Дон Кихот иска да бъде герой, но неговото време почита не героизма, а ескудосите, реалите и мараведите. Рицарската доблест е умряла, на нейното място са дошли корита на големите и бездушието на малките. Идеалите са погребани в прозата на грубия интерес. Санчо казва на Дон Кихот: „Не Вижда ли ваша милост, че по тези пътища не се движат въоръжени хора, а само мулетари и талигари, които не само че не носят шлемове, но не са и чували през живота си да се споменава тази дума” (част I, гл. 10). Мулетата стъпкват шлемовете, талигите помитат героите. Пъстра човешка картина обкръжава Дон Кихот през трите му похода: надменни грандове и висши духовници, безкрайна върволица от мулетари, козари и коняри, а помежду им - ханджии и ханджийки, бръснари и проститутки. Къде са героите на седемвековната борба срещу маврите? Къде са онези, които завладяха за испанците испанските провинции и градове? Къде са мъжествените рицари на Испания? Дон Кихот не ги среща, защото те са изчезнали. По-добре от всички разумни Дон Кихот разбира колко отвратително е неговото време и по-силно от всички разумни скърби за отминалия Златен век, тъй като си го представя: за онзи Златен век, когато хората не са знаели какво е „твое” и „мое”, когато са царували мир, приятелство и сговор, когато любовта се е изразявала с простота и непринуденост, когато правосъдието е било пълновластно, когато девиците са били сигурни за честта си.
Дон Кихот разбира противоположността между принципа на героизма и принципа на времето, през което живее. Какво е мястото на личния героизъм във века на огнестрелните оръжия? Храбрият боец може да загине, без да знае как и от какво. Случайният куршум на страхливеца може да реши съдбата на човека с най-юначните мишци. Свършено е с героите, с Давид, с Ахил... Сега рицарите шумят не с ризниците си, а с дамаск, брокат и други скъпи тъкани. Мързелът тържествува над прилежанието, безделието - над труда,, теорията - над практиката, порокът - над добро-детелта, нахалството - над доблестта. Сам Дон Кихот понякога се съмнява дали ще му стигнат силите, за да възкреси принципите на златното време, на героизма и добродетелта.
Хегел нарича рицарството свят на безкрайна субективност, доколкото остава затворен в такива чисто субективни явления като честта, любовта и верността. Светът на Дон Кихот е субективна рефлексия на този сам по себе си субективен свят - при него и честта, и любовта, и верността приемат най-неуместни външни форми и напълно произволни обективни въплъщения. Според Малбранш, по-скоро падението на първия човек е станало, за да може Христос да ни спаси, а не Христос ни е спасил, защото първият човек е паднал. И в съзнанието на Дон Кихот по-скоро страданията на хората съществуват за странстващото рицарство, за него, за Дон Кихот, а не странстващото рицарство и той самият - за да облекчават човешките страдания.
Но ако действията на Дон Кихот се разглеждат не откъм техните резултати, а с оглед на мотивите им, не може веднага да не проличи тяхната чистота, безкористие, морално съвършенство. В това отношение рицарят е пълна противоположност на дявола. Дон Кихот, напротив, е част от оная сила, която винаги иска доброто и почти винаги - без да иска -създава злото.
Дон Кихот е трагически поразен, именно защото е комичен, той е трагичен. Колкото по-нелепи форми приемат противоречията между представа и действителност, колкото повече действителността издевателства над чистите мотиви и благородните подбуди, толкова повече Дон Кихот се разкрива като „не от този свят” и толкова по-дълбок става неговият трагизъм. Затова този смешен луд е така печален, неговите нещастия имат начало, но нямат край и мъдрецът Санчо Панса намира най-точното прозвище - Рицар на печалния образ.
Никъде Дон Кихот не може да намери покой за измъчената си душа, самото време му е отказало покой. Трагичният характер е изкуплението на божия син, който няма къде да склони своята глава. Тази истина на времето е разбрана едновременно и от двамата гении на епохата - Сервантес и Шекспир. В „Както ви харесва” Адам възкликва:
О, що за свят, в който честността
наврежда на носителя си!
В „Дон Кихот” лудият откликва: „Забележи, Санчо, че навсякъде добродетелта, щом се издигне, почват да я преследват” (част II, гл. 2). За близо четири века от появата на „Дон Кихот” световната литература не създаде по-цялостен, по-завършен и по-дълбок образ на трагичния комизъм.

@All rights reserved with Copyright Webleit.info 2018 by Sonik_Blast [ Site Map ] [ RSS ] [ YouTube Mp3 Downloader and converter ]