Selected from Linux Selected from PHP
- Ubuntu 17.10 Install google's mod pagespeed for apache - PHP-Ubuntu-Youtube-dl simple script for converting and downloading youtube video or mp3
- Ubuntu SSH tunnel via proxy - PHP while loop with every row with a different color
- Install GoAccess Apache Log Analyzer Tool on Ubuntu 17.10 - PHP use while loop in function
- SSHFS and map folder with a proxy - PHP List Files And Folders As links
- How to connect to SSH server with a proxy - PHP Extract Text From String
➥ Иван Вазов
Added by sonik on 02-05-2017 and keywords: [ Print Article ]
І. Живот и дело

Родно място, учение, поетически прояви. - Иван Минчов Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в планинското градче Сопот, близо до което било подготвено и избухнало Априлското въстание. Няколко занаята давали добър поминък на сопотското население. Бащата на поета, Минчо Иванов, от рода Айвази, бил заможен търговец, наричан чорбаджия. Строг, честен и малограмотен, той се оженил за нежната и любознателна Съба, поетическа натура, първата покровителка на младия талант.

Родната къща, патриархално огнище на традиция и охолност, изгубена в широк двор и градина, наредена с прост еснафски вкус, близкият връх Трапето и манастирът "Св. Спас", гдето играели децата и в празник се събирали млади и стари, хубавите природни гледки - ето материалната и духовна обстановка, в която се пробудили и оформили силите на Вазов. Умерена трезвеност, стигаща до практичност; привързаност към установеното, примирение с него; тиха мечтателност, без крайностите на увлечението; интерес към всекидневното битие, без жажда за неговото превъзмогване; елементарност на душевните пориви и интереси, стигащи дори до ограниченост на умствения кръгозор - това са чертите, които Вазов получава от средата и които запазва до края на живота си. Широкият свят, необикновеното, героичното, вечните идеи, бунтът против действителността не мамят душата нито на младини, нито отсетне, когато поетът е на върха на славата си и би могъл да се освободи от оковите на времето и дълга.

Природата на Вазов не намира особено ценна подкрепа в образованието, което той получава. Той учи много малко, та се явява самоук и това се отразява съдбоносно върху развитието му като поет. Крупен дар, без необходимата култура, която би му помогнала да осмисли по-дълбоко поетическото съдържание на духа си, той не може да развие напълно своя художествен вкус, да си култивира постоянно чувство за мярка, да преодолее елементарността на своите художествени спекулации.

Той се учи последователно във взаимно и класно училище ту в Сопот, ту в Пловдив, без да върви всякога напред. Запознава се рано със старата руска поезия - с някои произведения на Ломоносов, Державин, Хомяков и започва да пише стихове, с които отчайва баща си, защото той иска да го направи търговец. В Калофер се пробужда по-широк интерес към руския език и поезия, които окончателно затвърдяват решението му да стане поет. Бащата, обаче, го записва в четвърти клас на пловдивското епархиално училище, ръководено от Яким [Йоаким] Груев, за да научи турски и гръцки. Тука учителят му по френски му разкрива чара на френската поезия - Хюго [Виктор Юго], Ламартин, Беранже, които Вазов започва да превежда. Пропаднал по турски на годишния изпит, той бива прибран в Сопот, гдето упорито пише стихове дори и по търговските тефтери на баща си. Разгневен, баща му го нахоква веднъж: "Тия дивотии, гдето ги пишеш, ще те нахранят ли?". Оттогава той пише тайно в една стаичка, насърчаван от майка си. Славейковата "Смесна китка" [1852] едва му разкрива тайната на стихотворството. Той пише за любовта, природата, младежките залисии и мечти - нищо не говори за бъдещия поет. "Никакво идейно течение не иде още да разтърси духовете на младежта, която прекарва в безсмислено безгрижие и празни забави. Отраз на това време за Вазов намираме в "Майска китка".

Скитане, емигранти, въстание. - През 1870 г. Вазов бива изпратен в Румъния (Олтеница) при своя чичо търговец - да му помага и да се изпече в търговията. Младежът престоява по малко в Букурещ, Браила, Галац, гдето се сближава с хъшовете, изобразени отпосле в "Немили недраги", запознава се с Л. Каравелов и Хр. Ботев. Новата среда от революционери променя самочувствието му. У него се пробужда нов човек, решен да служи на народното дело. Напечатва няколко стихотворения, между които и "Борът"1, с което обръща внимание като поет. На път за Сопот в 1872 г. се отбива в Цариград, там се запознава с П. Р. Славейков. Запознанството на Вазов с тримата водачи на българския народ го изравнява с тях и той тръгва по стъпките и идеите им. - През 1872-1873 г. той учителствува в Свиленград, след което постъпва преводач по френски при железопътната компания в Перник. През есента на 1874 г. се връща в Сопот с куп поеми и оди, които ужасяват недоволния му баща. Там младежта вече е обхваната от революционния кипеж. Предаден на любов и революционна работа, той бива принуден да избяга след пропадането на въстанието през Пловдив и Цариград във Влашко. Зверското потушаване на бунта, тежката съдба на народа окончателно откъсват Вазов от мечтите и го приобщават завинаги към народните болки и радости. Преживените чувства и мисли от това време той изразява в сбирките "Пряпорец и гусла" (1876), "Тъгите на България" ([Букурещ,]1877) и "Избавление" ([Русе,]1878).

На свобода. - Кръстен в мъката на робството и изпълнен с възторг от свободата, Вазов бива назначен през 1877 г. малък чиновник при Свищовския губернатор Найден Геров, после в Русе. Решен да продължи учението си в Загреб, той се отказва от намерението си, щом научава, че баща му е убит от турците2, а майка му - отвлечена.

Животът в освободена България бърже потича по нов път. - Малобройната еснафска интелигенция бива настанена на ръководни служби, заемани често от крайно неподготвени хора. От друга страна, борбите за вътрешната уредба на държавата и за нейната независимост оформят политическите партии, които развиват грубо материалистични и котерийни качества в себе си. Първото му дава повод да се посмее над нелепостите в живота (Митрофан и някои сатири), второто разкрива богатството и силата на публицистическата му дарба. В стихове и разкази той изобличава отрицателните страни на обществения и културен живот ("Епоха кърмачка на велики хора", "Избор"), разочарован от сегашното, заглежда се в недавното минало ("Немили недраги", "Епопея на забравените", "Чичовци", "Хаджи Ахил"), търси лек за огорчената си душа в лоното на природата - "Гусла" (1881), "Поля и гори" (1884), "Италия" (1884).

Вазов преживява остро и болезнено осемдесетте години. През 1879 год. става председател на Окръжния съд в Берковица, гдето наблюдава разпада на патриархалния живот. Недавното минало оживява в поемата "Грамада" (1880). Преместен във Видин, той напуща службата и прекарва известно време в Сопот, а през 1880 год. се настанява в столицата на Източна Румелия - Пловдив. Вече тридесетгодишен, той заема ръководно место в политическия и литературен живот на провинцията, като депутат и председател на тамошното книжовно дружество. Той редактира сп. "Наука" (1881-1884), в което сътрудничат Ив. Ев. Гешов. С. С. Бобчев, М. Маджаров, П. Р. Славейков, К. Величков, Д. Попов, с повечето от които той се свързва идейно и приятелски до края на живота си, редактира също [в продължение на пет години] и в. "Народний глас". В кипежа на обществено-културната си дейност, той написва поемите "Зихра" (1881), "Загорка" (1883), издава няколко стихотворни сбирки, пише "Неотдавна"3. През 1884 год. съставя с К. Величков първата българска христоматия [Българска христоматия или Сборник от избрани образци по всичките родове съчинения. С приложение на кратки жизнеописания за знаменитите писатели].

След като прекъсва сп. "Наука", той започва сп. "Зора" [също съвместно с Константин Величков (1885)], което спира поради Съединението и Сръбско-българската война. През 1886 год. издава сбирката "Сливница" - ехо на братоубийствената война.

Политическите борби след 9 август 1886 год. (свалянето на Батенберг) го принуждават да емигрира като русофил в Русия, гдето престоява до 1889 год. Тук, в Одеса, написва сатирата "Епоха кърмачка на велики хора", както и по-голямата част от романа "Под игото" и изразява носталгията и самотността си в редица стихотворения, публикувани пò после в "Звукове" (1893). Посетил Москва и Петроград [Санкт Петербург], той се връща през пролетта на 1889 год. в София. Там се оженва [4.11.1900], но наскоро скъсва несполучливия си брак. В тревогите и борбите на това "смутно време" поетическият талант на Вазов зрее, творческият му хоризонт се очертава. Той се превръща в много звучно ехо на времето, в отражение на всекидневната съдба на народа си, в поет на външното в тази съдба, въоръжен ту със звънкия стих на поета, ту с патоса на публициста.

Общопризнат поет. - Социално-икономическото обособяване у нас завършва първата си фаза през 90-те години. Стопанско и обществено първенство вземат вече заможните слоеве, носители на многостранния напредък в страната. Вазов се отказва от активно участие в политическия живот и всецяло се предава на литературата. Той е първият писател след Освобождението, който заживява от литературен труд. В началото на 90-те години урежда сп. "Денница" (1890-1891)4, в което обединява най-добрите тогавашни писатели: Ст. Михайловски, К. Кръстев, П. П. Славейков, Т. Влайков, К. Величков, М. Георгиев, Н. Начов [Начо Начов (1853 -1916)] и др. Той се увлича в хубостите на българската природа, която го откъсва от тревогите на живота - "Великата Рилска пустиня" (1891), "В недрата на Родопите" (1893); пише романа "Нова земя" (1894), продължение на "Под игото", в който отразява своята умерено-консервативна идеология; драматизира "Немили недраги" - "Хъшове" (1894); издава лирическите сбирки "Звукове" - "Скитнишки песни" (1899) и "Под нашето небе" (1900); публикува два тома разкази "Драски и шарки" (1893-1895) с публицистичен характер. Той е чужд на народническото движение в средата на предната интелигенция; начело с народното учителство, благодушно бичува отрицателните прояви на действителността. На 24 септември 1897 година празнува своя двадесет и пет годишен юбилей5. През 1897 год. бива заставен6 да стане министър на народното просвещение и влиза в конфликт с учителството.

Настъпилата стопанска и обществена криза в края на двадесетилетието7 и началото на XX век засяга и Вазов. Той пише романа си "Казаларската царица" (1903), в който препоръчва мирна стопанско-просветителна работа на учителството, издава три сбирки разкази - "Видено и чуто" (1901), "Пъстър свят" (1902), както и добродушните разкази "Утро в Банки" [1905], с които се мъчи да внесе примирение с живота.

След несполуката на македонското въстание в 1903 год., делото за освобождение на Македония бива подхванато като държавна политика. Вазов смята за свой дълг да подпомогне тази политика, та се задълбочава в миналото, отгдето черпи материал за вдъхновение и поука на съвременниците си в романа "Светослав Тертер" (1907), повестта "Иван Александър" (1907), която отсетне драматизира - "Към пропаст" (1910), драмите "Борислав" (1909), "Ивайло" (1911), както и "Легенди при Царевец" (1910), драматизира романа си "Под игото" (1910), всички посрещнати добре от публиката. Той пише и комедия - "Службогонци" (1903).

Историческата романтика на Вазов подготвя психологически обществото за събитията, които се развиват през второто десетилетие - войните за освобождение и обединение. Те го вдъхновяват за панегиричните сбирки "Под гръма на победите" (1914), "Песни за Македония" (1914)8, "Нови екове" (1917). Когато всички поети замълчават след страшната катастрофа, едничък Вазов излива общонародната скръб и изразява вярата в по-добри дни с песните си, събрани в "Не ще загине" (1920). Във вихъра на победите той все пак дава дан на сподавената си "тиха песен" в "Юлска китка" (1917), а по-късно издава своята твърде задушевна сбирка "Люлека ми замириса" (1920)9.

Служил неотклонно на националните идеали и отразил променливата съдба на народ и държава в течение на половина век, създал една "литература в миниатюра", врязана в душите на три поколения, Вазов доживява всенароден юбилей на 24 октомври 1920 год. На 22 септември 1921 година плодовитият поет внезапно почива от сърдечен разрив в работа над последната си незавършена драма "Престолът"10.

Вазов възрожденецът. - Иван Вазов е твърде интересен тип писател. В залеза на живота си той изповядва: "За тихи песни бяха нагласени,/ о лиро, твоите струни - да въздишат,/ да тръпнат от зефир, кой в листи стене,/ де леят звукове, що нега дишат". ["Струни" в "Люлека ми замириса" (1919)] Според това признание лирата на Вазов е изменила на призванието си и се е превърнала "в тръба, що свири битви..." Подир полувековно творчество, посветено на народните съдбини, Вазов сам дава бляскава характеристика на своята поезия. "На сичките трептежи на Балкана/ история съм жива рицар на дълга." ["Жива история" в "Люлека ми замириса"] Царството на лазурните блянове бива сменено от свидния образ на родината, в служба на която многостранно и богато разцъфтява поетическият му гений.

В историята на нашата литература Вазов не е единственият пример на такова самоотречение. Но в неговата романтична натура има нещо от обществената стихия на неговия учител Юго - отзивчивостта му към тревогите на времето и живота, без която той не би могъл да бъде онова, което е. Иначе буйният извор на вдъхновението му не би бил толкова изобилен в течение на цял живот. С тези си качества Вазов се врежда в редицата на нашите възрожденци. Ако Паисий открива ерата на нашето литературно възраждане, Вазов я завършва. Той се явява поетически изпълнител на заветите на Паисий. Това, което атонският будител нахвърля в едри линии, като национална програма, намира своето богато поетическо въплъщение в литературното дело на Вазов. Неуморим трибун на народните борби за свобода и култура, будител на национално самосъзнание, защитник на несправедливо хулена народна чест и идеали, славословец на великото минало, радетел за напредък и певец на героизма на своето племе, изпълнен с благоговейна любов към прелестите на родната земя, Вазов представя достоен наследник на Паисий.

ІІ. Лирика

Майска китка. - Поезия е образът на Родината, около която се групират природата, подвизите на човешкия дух и обществените борби, почти всякога подчинени повече или по-малко на основното чувство към родното. То именно дава единство, сила и красота на цялото му творчество. Истински паисиевец по мироглед, патос и родолюбие, той се явява свеж, едър, разнообразен поетически талант, чието дело подхвърля синора на земните му дни, за да грее с ореола на вечността.

Вазов не намира изведнъж себе си. Талантът му зрее бавно, отношенията му към света се определят късно. Вече доста възрастен, за да се наложи като оформен творец с мотиви и композиция, той продължава да се лута в света на мечтите, природата, любовните въжделения и самодоволния хумор, когато Ботев е почти завършил своето поетическо поприще и оставя бразда в целината на художественото ни слово. Едва сближението му с хъшовете и сътресенията от бунта пробуждат у него нови настроения и му помагат да налучка пътя, по който върви до края на живота си. "Майска китка" разкрива дотогавашната му наивност и отчуждение от живота на народа. Израз на безпочвен възторг, присъщ на волна младост, на сантиментална еротика и неопределена вяра в подобрението на живота, тази сбирка, лишена от самобитност и значителност, е преддверието на творчеството му и документ за късното поетическо самоопределяне на Вазов. Сам той се възмущава малко по-късно от своята жизнерадост и субективност.

Пеех пренесен! О, заслепленье!
Хвалех цветята, славех живота,
а не поглеждах, как окол мене
моите братя влачат хомота!

["Новонагласената гусла"]

От този момент Вазов става поет на дълга: изобилното му творчество несменно съпътствува съдбините на Родината. Душата му е чувствителен резонатор, който отеква всяка радост и болка в живота на българското племе. Той става певец и защитник на родното, патриотичен поет в най-добрия смисъл на думата.

Многообразното лирическо богатство на поета обгръща следните мотиви: родина, природа и Бог, социални въпроси, граждански скърби, философия на живота, любов и лична съдба. - Най-плодотворен е първият; в него най-пълно се проявява патриотическият характер на Вазовата лирика. Така тука спадат: робство, бунт, освобождение, Македония, епопея на забравените, войни и покруса, език и минало.

Робство, бунт, свобода. - Робската мъка на българския народ се разкрива в своя трагизъм и сила за Вазов едва след потушаването на бунта. В трогателно патетични елегии и вдъхновени сатири той нахвърля сочно и общо картината на робската неволя, усилена от изстъпленията на усмирителните орди. - Жалбите на майките предават ужаса на смазаните роби. - На второ место Вазов изобличава с гневен тон равнодушието и грубите политически сметки на Европа, която нравствено насърчава турските зверства и чудовищен режим ("Политика", "Към Европа"). Той се нахвърля и върху сърбите, които хулят и подиграват българския народ, оказал им толкова услуги. ("Подъл ли е българският народ?"). В защитата си Вазов подхвърля гордо: "От кой народ се срамите вие? Не от тогоз ли, кой в път ви вкара, комуто дължите писмо и вяра?", за да завърши с достойно заключение отбраната си: "Народ, кой дава такива герои, не подъл, низък, а храбър той е!" Такъв народ умее да цени подкрепата и услугите на другите ("На леди Странгфорд").

Със същата сила и патос се проявява Вазов като певец на бунта. Колкото му приляга да бъде оплаквач и защитник, толкова по-сполучливо попада в тона на прославата и удивлението пред героическия подвиг на свободата. Почнал с подражания на Ботев (1875, "Волентиринът" ["Пряпорец и гусла"]), той величае бунта, развива пряпореца на свободата, под който юнашки мрат Панагюрските въстаници, и всички останали борци. Възторгът на поета от великата и неравна борба задушава мъката му и дава място на вярата му: "Но през червените порои,/ що ти проля във таз борба,/ аз видя дните ясни твои/ на твойта бъдеща борба". ["На България" (1876) в "Тъгите на България"]

Още тука Вазов се изтъква с редица особености, които го определят като поет. Песните му имат характер на отражение, а не на непосредствено стихийно изживяване на събитията и чувствата. Той не долавя и не предава трагизма на робството, а го нахвърля в широки, риторично сложени картини. Той някак си е вдъхновен от страшното зрелище, чужд на патоса на страданието, даден например, у Ботев. Така също той възпява бунтовия подвиг, възхищава се от борбата, без да предаде героическия патос, величието на конфликта между роби и вековни потисници. Нему е чуждо героическото начало, което у Ботев създава синтез между поезия и живот. Вазов стои сякаш психологически отделен от събитията, със съзнанието на свидетел, който се оплаква от това, що става. При това, композиционно взето, той се пилее и се повтаря. Оттука и временното, историческото значение на тези песни, повече хроника в публицистичен тон, отколкото трайна, дълбока поезия. - Отредни са безграничният патриотизъм, страстната привързаност към народа, чийто защитник се явява той. Последното именно му дава право да кори робската психика на. своя народ, недорасъл още до съзнанието за обща и необходима борба с угнетителя: майките все още кърмят бъдещи роби по душа.

Триумфалният патос на Вазов, толкова характерен за творчеството му, блика с неудържима външна сила в одите, с които величае виновника на освобождението - "Ода на император Александър ІІ" [1877], въздава признателност към жертвите - "Погребаните солдати" [1877], ликува за победите - "Падна Плевен" [1877], подиграва Европа и отново изказва вярата си в добрите дни на България.

Забравените. - Надеждите и пожеланията на Вазов не се сбъдват. Новата действителност скоро го разочарова: заветите на вчерашния ден биват забравени и захвърлени, груб материализъм обхваща политическия живот, възвишените идеи на доосвобожденците заглъхват в кипежа на низките страсти. Нова скръб обсажда духа на поета. Отвратен от сегашното, отрицание на недавното минало, Вазов възкресява с перото си подвизите на духа и меча преди Освобождението, озарява с ярка светлина образите на нашите безсмъртници, в които вижда живите идеали на своя народ. Той пише "Епопея на забравените" - една от редките ценности в нашата поезия - и нанася с нея нравствена плесница на своето дребнаво, безлично, безидейно време. В нея Вазов се издига на такава висота като поет, каквато втори път почти не му се удава. Всичките недостатъци на лирическата му поезия биват изкупени от силата, замаха и проникновението, с които са написани тези великолепни пиеси. Със стихийна непосредственост, релефност и внушителност Вазов възсъздава духовния лик на нашите възродители - "Паисий", "Раковски" и "Братя Миладинови" и борци за свободата - "Левски", "Бенковски", "[Кочо] Защитата на Перущица", "Опълченците при Шипка". Лиричният патос, широтата на вдъхновението превръщат историята в легенда, личностите в кумири.

Войната. - Роден и псалмопевец, който се удивлява и самозабрави пред проявите на мощ и величие, Вазов не е милитарен лирик. Вдъхновението му не иде непосредствено от войната, в която той не взема участие, нито я наблюдава в нейната стихия. В това отношение той напомня руския поет Державин, от когото се и влияе. Той не ни е дал нито една картина от боя, нито миг от самата война, както намираме това в спомените и разказите на някои по-млади. Той само се опиянява от нейното външно величие.

Хуманист и благодушен, Вазов не е свиреп поклонник на Марс. Войната за него "бич и напаст е проклета, позор за человечеството". Той я нарича "война ужасна, зла, стихия разярена, бич изтребителен, ехтеж на гняв, ридание, море от плач, страдание". Нейното зрелище го ужасява, и той копнее за мира ("Световната война" [(1916)], не намира смисъл в войната: "защо о, Боже мой, защо бе този рат,/ кой с було траурно безброй сърца покри?" ["Епилог"]. Възмущава го чудовищният вик на мнимите патриоти "Война до край!". Когато унищожителната й жътва се свършва, той пожелава: "Но, Господи, друга това поколение война да не прави!".

Войната, обаче, е неизбежна. Тя е единственото средство, според Вазов, да се извоюва свобода и щастие за угнетените народи: "И дор трай злото, бича и хомота, не ще да може помири Евангелието смело на Христа с Евангелието люто на живота". За нас войната е наложена от несправедливата политика на Европа - "Берлинския ареопаг", тя е за нас "подвиг свети", "война свещена", "борба ни свята" за свобода и правда. Нещо повече - войната е за нас исторически дълг. Тя е възмездие за вековните обиди - "Лозенград", предизвикана от непримиримостта и хищността на алчни съседи ("Па ща си ти?", "Македония"). "Полковете" са носители на общонародната отплата, "сонм мъстници". Пътят на войните е предначертан от самото провидение. Те са висша повеля на съдбата: "Защото правдата е с наший меч и имаме велико тук призвание, и славна рол в историята веч съдбата предвидлива начерта ни..." Войниците ни са оръдие на съдбата, на Бога и праведния му съд. Според този Вазов месианизъм ние имаме велики задачи на Балкана. Поел великия кръст на Христа ("Нощно бдение"), "избран за подвизи световни в борба за правда и свобода", нашият народ има да осъществи една велика мисия - да насади човещината и висшите идеали тука, на Балкана ("Велико послание"). Затова победите не бива да ни опияняват - "Да не се гордейме". Самият народ, от друга страна, е проникнат несъзнателно от тази мисия. Не материална корист, не суетна слава разпалва военните добродетели на българите. ("Новото гробище над Сливница" ) - "Духът! Той само дига, съкрушава,/ той в сватба кървавия бой превръща" ["Топовете"]. "Велика си душа имала ти,/ Българийо, душа която крила/ цял мир от висши красоти,/ съкровища от доблести и сила." ["Велик народ"] Този дух е възможен само у един земеделски народ ("Буйните нивя").

Героичното. - Военните подвизи на българската войска вдъхновяват поета за оди, химни и песни, които никнат спонтанно в душата му - "Душа ми пей въпреки мене". Поетът откровено призна за: "На бойните поля не бях,/ но бойний трепет аз изпитах" ["На бойните поля не бях" (1913)]; това му дава нравственото право да възпее подвизите на героите. Не само защото душата му се е сляла с душата на героите, а и защото той се чувствува призван да бъде изразител на общонародните преживявания.

Българийо, във мойта песен
и себе чу, ти с мен трептя.

["На бойните поля не бях"]

Щастлив поради съзнанието, че е доживял това велико време на слава, той неведнъж употребява плуралната форма "ние". Когато българските бранници достигат Беломорието, той се обръща към него:

Дойдохме и тук ще останем -
поклон вам, лазурни вълни!

["Пред Бялото море"]

Този дух крепне от съзнанието, че борбата се води в името на най-високи блага, че войната съвсем не е завоевателна, а освободителна, хуманна:

Не за завоевания се борим,
не сме за плячка гладни, ни за слава -

["Не за завоевания се борим"]

Напротив: "Ний носим слънце там,/ где гробен мрак царува", "ний мрем в полята бойни, прашни,/ та мъртвия да викнем за живот"... "ний чупим братско иго" ["Не за завоевания се борим" (1912)]. Народната сила кове "бъдеще на правда, мир, свобода". В името на тези цели и идеи Вазов моли Бога да подпомогне неговия народ за докрайна борба ("Нощно бдение").

О, Боже, дай сила на лъвски сърца,
Що чупят окови, отварят тъмници.
... ... ... ... ... ... ... ...
Що нашит носят светли идеали,
Що носят и твоята правда света,
Що кръв и живот за тях са отдали
И кръста поели велик на Христа (к.н.)

["Нощно бдение"]

Победите от Сливница до освобождаването на Македония му дават повод да изпее няколко хубави преславни песни, същински дитирамби, които сам той нарича "празнични песни". Всяка победа е съпроводена с хвалебни триумфални стихове: "Само ти, солдатино чудесни", "Лозенград", "Люле Бургас", "Велик народ", "Булаир", "Щурмът на Одрин", "Върху форта Айваз баба", "Тутракан", "Паметниците в Добруджа", "Добруджа", "Добруджанската конница", "Завоят на Черна", "Там!", "Христос Възкресе"...

Тези победи будят не само националната гордост, но и удивлението на света: цял свят се учудва и ни слави. В блясъка на тази слава Вазов вижда един хероичен период, на който потомството ще гледа като на легенда и блян.

Виновникът на тази слава е българският народ:

Да, цял народ таз война изнесе,
едничък той героят е сега.

До вчера само той е бил "тих труженик", а днес е лъв по бойните поля. В него се е възродил юначният образ на Крали Марко. Той се е превърнал в никаква страхотна, всепобедна стихия - "Ту лъв, ту ураган, ту духом великан, ту ярост на вулкан". Сам духът на великия воител Симеон напътствува храброто българско войнство към заветната му цел - "Симеон при Мраморно море": "О, извършете славни чада,/ което не довърших аз!" Общонародният героичен дух обхваща дори и довчерашните "светоломци упорити", сред които се издига "Народният учител", подготвил психологически войната. Вазов благодари на българския войник - "Само ти, солдатино чудесни", "България гледа"; тревожната му и ликуваща душа е изпълнена с образите на героите - "Все вие". И затова в душата му неудържимо клокочи едно патетично удивление пред необикновената мощ и храброст на българския войник, той непрестанно се прекланя "пред народа милия и героя", поднася им своя разнообразен привет, изразен най-непринудено и внушително. "При срещата на героите", увенчани "с лаври триумфални нечути" от "сто поля бойни".

Хуманни песни. - Във вихъра на победите сърцето му се свива болезнено при мисълта за жертвите. Зад славата и бранния вик той вижда "на кръвта пороите, гробове нови, майки в ридание". Той страда от "Раздвоение", от душата му се изтръгва мъчителният "Стон" ["Под гръма на победите"]: "Жертви! жертви!". От бойните полета идат "Вести" не само за победа, а и за смърт, за нови гробове. Болниците са пълни с ранени, плачът на майките. и сираците обжегва душата му, великото ридание на Родината заглушава победната песен на боя. Дитирамбите отстъпват място на дълбоки елегии, в които се излива скръбта и благодарността на поета към рицарите на доблестта и себеотрицанието. В патриотическото съзнание на Вазов няма по-хубав паметник за тези склопи жертви от любовта, признателността и славата, с която са окичени героите.

Все пак историческият смисъл, велението на съдбата, бъдещето на народа, осветено от многобройните жертви, го примиряват с унищожителната и злоносна стихия на войната. Над временните страдания и бедствия се издига волята на Родината, всичко се губи в дълга към нея. Вазов има доблестта да оправдае жертвите, прекланяйки се пред тбх и да се примири с неизбежните последици от войната. - Той не е успял да създаде значителни художествени творби на тоя мотив, освен няколко сантиментални и общи ламентации с твърде преходно значение. Вазов не е доловил и не е могъл да предаде трагичната страна на войната от по-широко човешко гледище.

Врагове; военен бит. - Отношението на Вазов към нашите военни противници е непостоянно и противоречиво. Сбирката му "Песни за Македония 1913-1916" [1916] говори за омразата и презрението му към враговете, които слабо будят хуманното съчувствие на поета. Свирепа вражда, злорадо чувство на отмъстител се смесват с блудкаво хуманни излияния за пленниците и ранените неприятели.

Няколко стихотворения - "Юда ли?", "Българийо, живей!", "След Сливница", "Отговор", свързани с отношението му към войната, представят високо патетична, но художествено неиздържана, публицистична защита и оправдание на българската кауза и народ срещу нападките на чужденците

В изобилната военна лирика на Вазов не намираме нито една непосредствена, жива картина на войната, на някой момент от нея. Той нахвърля твърде обща, бледа, схематична картина, лишена от релеф и индивидуалност в "Таз война", "Неприятел", "По пресните им следи". Малко по-жива, облъхната от батален натурализъм, е "Сцена при окопите". Изображението на войната изобщо не се отдава на Вазов не само поради темперамента му, но и поради факта, че той не е следил отблизо и непосредствено нито един бой. В многотомното му творчество не намираме нито една балада, нито една поема, нито един разказ (слаби изключения като далечни отзвуци на войната са "Иде ли?" и "Вълко на война"). Той не е видял войната в самото й лице, не е почувствувал направо нейната кървава и трагическа стихия, не я е постигнал в дълбочина, и затова тя е за него само отражение, буди в душата му възторг и поклон, чрез които най-добре живеят някои от военните му песни.

Стил. - Твърде важен белег за отношението му към войната е неговият еднообразен риторически стил. Всяка възпявана победа прилича - по езика си - на миналите. Това, което намираме в сбирката "Сливница", се повтаря с уморително еднообразие в другите му сбирки - сравненията му, епитетите му, обикнатите хиперболи, любимите атрибути на славата - са еднакви. Войната е все епопея: "Лозенград! Начало славно/ на велика епопея." - "С кръвта си ний чъртайм велика епопея"; "Виж, каква епопея се начина!"; "С кръвта си епопея чъртайме за идея голяма и света", "О, Господи, такъв ли край ще има балканската велика епопея?" - Бойците се определят с епитети: лъв, ураган, стихия: "полмилйон борци, два урагана/ светоломни", "лъва Крумов вече се наежи", "Вий лъвове от сто полета бойни". По тоя начин стилът добива величественост, която нерядко минава във високопарност, в кухо гръмогласие - "Лозенград, безсмъртно слово, бляскава легенда златна", "Млад триумф на мощ корава/ И на сила необятна", "Битка титаническа, ужасна/ нови Мукден, Лайпциг, Ватерло/ Бородино - сеч стихийна, бясна -/ грозний смях на адското пъкло..."; "И ето нов гигантски бой,- сто бесни хали"; "тоз бой титански"; "На сто ада ревовете бесни,/ на сто гръмотевици небесни/ светоломни тресък, грохот страшен/ чу ти, о Айваз баба, уплашен!" "Орел не си - фърчиш,/ скала не си - стоиш" ("Орел не бе - планини прехвръкна"). "Цел порой от хули, клевети/ Ураган от клетви и лъжи"/ -"цел вулкан от гневове подигна".

Все пак, в тези песни работи като "Люлебургаските дни в София", "Буйните нивя", "Новото гробище на Сливница" ще оцелеят ката свежи, искрени и значителни дела. Над тях, разбира се, ще се издига песента "Паметник на българската мощ" ["Под гръма на победите"]:

Ваятелю, желайш ли в дяло сяйно
от мрамор, миру непознат йощ,
в творение с величие безкрайно
да обезсмъртиш българската мощ?
... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ... ...
Недей вай, кат техен израз славен,
горд пълководец с меч в ръката гол,
ни бранний Марс, на пиедестал изправен,
ни лев ревящ - на силата символ -
ни на Триумфа гения надменни -
богиня светла, що развява стяг -
а друг кумир за нашто поколение:
извай от мрамор български селяк!

Македония. - В патриотическите песни на поета Македония заема значително място. Преди Освобождението тя не съществува за него като отделна област. Тя е неразделна част от България.

Там, где Вардар през полята
мътен лей се и шуми,
где на Рила грей главата,
и при охридски вълни.

["Де е България"]

През 80-те години той пише "Македонски сонети", в които образът на поробената страна се явява в трагическа окраска. Сам Вазов никога не е посетил Македония, но тя изпълва душата му и той я възпява като "свята" страна-мъченица.

Първата работа, с която той изразява категорично принадлежността на Македония и правото й на свобода, е енергичното стихотворение "Резоните на историята и на правото" ["Италия"], в което рефренът - "Но Македония е наша!" звучи внушително и неотразимо.

Преди всичко Македония го увлича с образите на миналото, със страдалчеството си и със своите дивни легенди. За него тя е "страна, пълна с бляскави предания, люлка на велики имена". Така възкръсват пред нас образите на "Крали Марко", "Братя Миладинови", "Самуил", "Свети Клименте!"

Робската участ на Македония разпалва скръбта му ("Там!", "Височайшите"). Когато, изкачен "На Ком", обглежда границите на България, той вижда и там при Вардар

Окови и тъмници и образи страдални,
Очи, ръце, напразно обърнати към нас!

Чувството на братски дълг към поробените го кара да внушава непрестанно на освободените българи мисълта за неотложния дълг, защото "Македония е наша! Не даваме я!" заявява Вазов от името на целокупния български народ. Черното знаме на македонската емиграция кара Вазов да я ободри с обещанието, че ние всички ще се вдигнем, когато дойде "ден голям" за освобождение. - След години поетът доживява този щастлив ден, свободата изгрява над злочестата земя, поетът ликува и изразява в буйни песни своето опиянение. Освобождението на Македония се явява като висша отплата на провидението за предизвикателствата на новите поробители на Македония ("Немезида", "Па ща си ти?"). По цяла Македония се носи възродителният възглас "Христос възкресе!"

Не ще загине! - Разгромът след голямата война легна като убийствено бреме върху душата на поета. Унижението на България, новото поробване на освободените с толкова кръв и жертви земи, - всичко това съкруши Вазов. Той изгубва способността да изразява своите горчиви преживявания, смазан от неправдите и насилието. В зловещото мълчание на нашите поети подир войната единствен Вазов заговори, ако и със сподавен и безпомощен тон, за да изрази не само своята мъка, но и трагедията на цял народ. Сякаш някакво проклятие се струпва върху му - "Онемя душата бедна моя! Счупвам лирата... О, черна коба!" В съсипните на великите надежди и златни блянове, остава му само упованието в Бога: "Не, не ще остане тъй до края - има правда, висша правда има!" Така възклицава поетът, за да утеши себе си и народа си. Защото за него насила наложеният мир е гавра с цял народ, той е "юдински смях на враждата". Както и да е, а България си остава пред историята - "Непобедима". Нейното право я издига над катастрофата и над злорадните й врагове. Залог за бъдещето й той намира в упорития и честен труд, а не в примирението с бедата

При надеждите, що нас окрилят,
при теглата от погрома лют,
при бедите, гдето се засилят -
да засилим устрема към труд!

["Да работим"]

Оптимист и в най-трудните обстоятелства, Вазов остава и с

@All rights reserved with Copyright Webleit.info 2018 by Sonik_Blast [ Site Map ] [ RSS ] [ YouTube Mp3 Downloader and converter ]