Selected from Linux Selected from PHP
- Ubuntu 17.10 Install google's mod pagespeed for apache - PHP-Ubuntu-Youtube-dl simple script for converting and downloading youtube video or mp3
- Ubuntu SSH tunnel via proxy - PHP while loop with every row with a different color
- Install GoAccess Apache Log Analyzer Tool on Ubuntu 17.10 - PHP use while loop in function
- SSHFS and map folder with a proxy - PHP List Files And Folders As links
- How to connect to SSH server with a proxy - PHP Extract Text From String
➥ ОДАТА НА ИВАН ВАЗОВ - „ПАИСИЙ”
Added by sonik on 02-05-2017 and keywords: [ Print Article ]
„Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в
цикъла „Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя
на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за
прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12
години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли
са 12. Така от пръв поглед „Епопеята...” прокарва нишките към различни културни
пластове, ориентира мисълта в различни посоки.
От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на
читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които
те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец,
който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И
действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с
националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и
нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф.
Боян Пенев чертае три основни задачи:
1) развитие на българската национална просвета;
2) извоюване на църковна независимост;
3) политическа свобода.
В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в
„Паисий” Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на
Възраждането в неговата сложност. В „Братя Миладинови” поетът засяга
продължаващия във времето процес на просвещение и народностно
самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата
братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях
фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата
„Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и
борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби
извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното
движение за свобода („Левски”, „Караджата”) и организаторите на Априлското
въстание от 1876 г. („Бенковски”, „Каблешков”, „Волов”), както и изобщо за
героичната саможертва на българите в името на националния идеал („Кочо”,
„Братя Жекови”, „1876”). За да се достигне до финализирането на този
изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение
и възкръсване на „България цяла” в „Опълченците на Шипка” - творбата, с която
„Епопеята...” завършва и която Иван Вазов възприема като „едно от най-силните”
свои „стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).
Говорейки за самата ода „Паисий”, Иван Вазов споделя: „Великото значение
на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското „Периодическо
2
списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов
„Отец Паисий, неговото време, неговата „История” и учениците му” (1871 г.).
Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на
светогорския монах, повлиян от „тържествения, възвишения, философския тон”, от
„патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов
посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на „Историята”,
или според пълното й заглавие: „История славеноболгарская о народах и о царех и
святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.
Конкретния повод поетът посочва неколкократно:
1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва
годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба
маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата.
2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих,
внезапно и ударно отсича: „Сто и двайсет годин...” - изразът завършва с
многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя
дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във
финалната поанта: „тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”.
В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана
документалност се вписват и останалите метатекстови знаци:
1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския
монах;
2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата
„История...”.
И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално
пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което
поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов
вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост
функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си
непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира,
да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост.
Слово, което иде от дълбините на времето и със своята истинност и воля да
въздейства на психиката, на разума прониква в пластовете на бъдещето. Слово, в
което тезисно, лаконично се посочва истината за миналото на българите и
паралелно с това с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Същевременно в
гнева, в сарказма, в иронията отец Паисий влага своята бащинска загриженост -
това е тревогата, но и поучението на бащата към непокорния му син. Защото
блудният син (родоотстъпникът) - както учи библейският текст, ще се завърне към
корените си, но преди това сам трябва да изстрада, за да достигне до бащините
истини и изконните нравствени норми. Паисий разобличава отцеругателите,
аргументирано ги побеждава във въображаемия спор с тях, за да ги приобщи към
рода и истината за българското.
Из текста на втория предговор на хилендарския монах, в който, естествено и
логично, в края - към все още колебаещите се, но вече спечелени за каузата на
рода хора, следва обръщението „българино” („Ти, Болгарино...”), Иван Вазов
подбира най-силните възклицателни изречения („О, неразумне и юроде!”),
реторични въпроси („Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”; „Или не са
имали Болгаре царство и господарство?”) и дидактично-назидателни формули
3
(„Ти, Болгарино, не прелщайся [не се мами], знай свой род и язик...”). За
аудиторията на Иван Вазов тези формули са познати, разбираеми, известни. Както
във времето на самия Паисий са познати и близки библейските персонажи и
фолклорните поетически формули. Казано иначе, светогорският монах тръгва от
познатото - като богослужение, като езикови средства, за да убеди, да докаже
поставената теза, да пробуди интерес към българското и историята. Аналогично
подхожда и Иван Вазов - той тръгва от познатото Паисиево слово, за да изгради
чрез него „неръкотворен паметник” (по Ал. С. Пушкин) на автора му.
*********
Както бе споменато вече, първият стих на одата визира разстоянието между
времето на завършване на „История славянобългарска” и времето на Иван-
Вазовата творба. По принципа на обратната перспектива поетът насочва своя взор
назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде
различен в човешки план период - времето на Паисий. Затова през призмата на
своето собствено време (80-90-те години на XIX век) Иван Вазов се взира назад,
към Паисиевия ХVIII век, откъдето ъгълът на погледа се пречупва още веднъж -
към миналото, за което говори светогорецът. Тази, периодично пречупваща се
перспектива, включена в общата времева дистанция, се изразява в лаконичната
дефиниция: „Тъмнини дълбоки!”
После зрителният ъгъл се връща обратно, за да спре тъкмо в определеното
време и пространство - в онова неясно, тайнствено, мистично-загадъчно кътче
„вдън горите атонски високи”. В непознатото за обикновените хора, трудно
достъпно място на „убежища скрити от лъжовний мир”. Семантичната синонимия:
„тъмнини дълбоки” - „вдън горите” - „убежища скрити”, акумулира усещането за
непроницаемост, неизвестност, отделеност; за целенасочена диференцираност от
общочовешкото и познато пространство. С оглед на архаичните
противопоставяния „център - периферия”, „обитаемо - необитаемо” („усвоено -
неусвоено”) пространство като израз на опозицията „добро - лошо”, попадането в
атмосферата на далечното, необитаемо и тъмно пространство е заплаха, опасност,
несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равнозначно на смърт.
Но от гледище на по-късните християнски ценности дистанцирането в
пустинни места, скриването от ежедневието, от „лъжовний мир”, в който властват
изкушенията и греховността, е желателно, целесъобразно, добро. Това е
специфичното за строго религиозния човек целомъдрено битие, свързано с
бягство от действителността и аскетизъм. Провокирано е от стремежа към близост
с Бога и постигане на Божия промисъл по пътя на самолишения и себевглъбяване,
чрез молитвата. С оглед на времето, за което се говори - средата на XVIII век, това е
разбираемо. Неслучайно в третата смислова цялост от одата Иван Вазов говори за
пустинническия живот като път към разгадаването на „тайните на мрака и волята
божа” - път, на който се посвещават малцина, път за избраници. Съответно и
разгърнатото от поета в първата цялост мистично, тайнствено, трудно достъпно
пространство е източник на благословените „места за молитва, за отдих и мир”.
„Онова” място е неподвластно на времето: то е безвременно или надвременно. То
е в лоното на вечността. Явленията, свързани с него, са също толкова вечни,
безначални и безкрайни, неисторични: там „се чува само ревът беломорски”,
4
звучи
„вечний шъпот на шумите горски”, „на звона тежкий набожният звън”. Един свят от
звуци, недосегаем за обикновените човешки страсти и конфликти. Свят, над който
витае тъмнината - странна, необичайна за човешките възприятия картина, изваяна
от поета многостранно и интересно.
Преди всичко Иван Вазов свежда до минимум глаголната употреба - по
протежение на началните седем стиха от първата текстова част той използва само
един личен глагол („се чува”), един безличен (страдателното причастие „скрити”),
както и един подразбиращ се, но липсващ, отказан като присъствие („Тамо вдън
горите... / [са, има] убежища скрити”). Използва сложни форми на прилагателните
имена („лъжовний”, „вечний”, „тежкий”), които сами по себе си архаизират речта,
доближават я до черковнославянския език като русифицирана редакция на
старобългарски. Прибягва до диалектни или принципно по-архаични употреби
като „тамо”, „шъпот”, „звон(а)”. Всичко това ритуализира текста, превключва го в
стила на сакралното богослужебно слово, превръща го в част от ритуала. Освен
това Иван Вазов насища текста със словосъчетания, построени на принципа на
инверсията: „горите атонски високи”, „убежища скрити”, „ревът беломорски”,
„шумите горски”, „звона тежкий”, посредством което изказът зазвучава
тържествено, приповдигнато, величествено. Прибягва до специфичен звукопис,
разчитайки на алитерация („мир / места за молитва, за отдих и мир” > начално
„М”; „шъпот на шумите” > „Ш”) или консонанс („на звона тежкий набожният звън”
> 5 пъти „Н”; по 2 пъти „Ж”, „З” и „В”), при което общата тържественост получава и
съответна музикална оркестрация. Като цяло тази наситено звукова картина
потвърждава усещането за трайност и непроменимост на свръхестествения,
облъхнат от изключителното свят. Свят, потънал в „тъмнини дълбоки” - светът на
предисторията.
Всред този свят - строго ритуализиран и почти нечовешки, Иван Вазов
маркира образа на своя лирически персонаж:
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.
Три стиха от края на първата текстова цялост, които, противопоставяйки се
на предходната звуковост, сега чертаят изображение. Картината е значително по-
различна. На фона на всеобщата тъма и непрогледност се проявява някакво
смътно просветление, едва доловима видимост - проясняват се чертите на
човешкото присъствие и слабата „лампа жумеща”. Всичко е смътно, неясно, като
„в сън”, но все пак - зримо. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко
останало, но го има. Оттук и прокрадващото се чувство за очовечаване на
свръхестественото, на космично-недоловимото. Различен е и характерът на
звуковостта. Срещу онези извечни и величествени звуци, идещи от плясъка на
морските вълни, от шума на вековните непристъпни гори, от звъна на камбаните,
който сякаш не е провокиран от човешки ръце, а от непостижимото - „набожният
звън”, застава приглушената тишина в килията. Срещу необятността на природата -
затвореното тясно пространство. Същевременно обаче един детайл обвързва
двете картини дълбоко и непреодолимо - сънно-самотното съществуване на
монаха се успоредява и вгражда в уникалната космическа самота. Ако има нещо,
5
което да нарушава това единение, тази странна неподвижност, то е подтекстово
доловимо и е постигнато от поета благодарение на спецификата на особения
звукопис. Иван Вазов и тук прибягва до консонанс (наслагва звуците „Н” - 11 пъти;
„Л” и „М” - по 4 пъти), включва ролята и на асонанс („Е” - 11 пъти; „И” - 5 пъти; „Ъ” -
4 пъти), при което тихото проскърцване от перото на пишещия монах и на
жумещата лампа стават осезаеми, доловими.
Усамотението, единичността на монаха се акцентират и в първия стих от
втората текстова цялост: „Що драскаше той там, умислен, един?”
Неопределителното „един” се включва в спирално, макар и дистанционно
организирано определение: „един монах тъмен...” (в I текстов блок) - „един” (в
края на цитирания стих). Едва финалът на втората част дава да се разбере, че
монахът всъщност не е сам. Той далеч не е захвърлен там, в полузрачната килия, в
„онова” място, а живее в общност, в обител, подчинена на ред и строга
йерархичност. Това става ясно от реторичния въпрос: „Или туй канон бе тежък и
безумен/ наложен на него от строгий игумен?” Тук въпросът не очаква и не
получава отговор, но допуска в себе си своеобразна предходна волност или
недобросъвестност на монаха към повседневните му, свързани с вярата,
задължения. Условният отговор идва по-късно - в третата смислова цялост: „той
забрави всичко, дори и небето!” Разгръща се и в предпоследната част - чрез
конкретното, явно непрецизно изпълнение на религиозния ритуал: „много бденья,
утринни пропусна”. Но докато стигне до спецификата в отстъплението на монаха
от задължителните прояви, т.е. докато отговори на поставения въпрос, Иван Вазов
успява да разгърне цялостното дело на своя персонаж, извежда и доказва
величието и изключителността му.
Междувременно в поредицата реторични въпроси, акумулативно
натрупващи се по протежението на втората смислова цялост, поетът постъпателно
разгръща представяния образ. Въпросителният характер на изказа рязко се
противопоставя на основно изявителния изказ, разказността, в първата част. В
натрупването на въпроси, които остават без отговор, Иван Вазов представя
жанровата специфика на средновековната литература, разкрива възможните
литературни съчинения, с които най-вече има възможност да се запознае
читателят от XVIII век. Такива са написаните още от патриарх Евтимий жития (на
Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, на Параскева/Петка Търновска, на Филотея
Темнишка); също и жития от други автори (известни или анонимни); похвални
слова за светци, пострадали в името на Бога; поучителни слова; проповеди, четени
в черква; дамаскини . Такава е масовата за времето култура. Евентуална
възможност, която Иван Вазов „допуска” чрез реторичните въпроси е и това,
монахът да пише философски трактат. В границите на възможното е дори
своеобразно гранично, може би екстазно състояние, в което да е отшелникът:
„Или бе философ? Или беше луд?”
Реторичните въпроси във втората текстова цялост спират рязко и внезапно,
почти анжамбманно. Започва третата част, която демонстрира нов тип на изказ.
Въвежда се своеобразен драматургичен ефект. Като че ли досега поетът е градил
експозицията, сцената, на която да изведе своя герой. В този момент „сцената” е
вече осветена и близка, ставащите неща са видими и чуваеми. Персонажът излиза
от рамките на най-общото графично изображение и заявява живото си присъствие:
„Най-после отдъхна и рече”, нещо повече - той получава и речева характеристика:
6
„Конец!/ На житие ново аз турих венец.” Тук е отговорът, тук е ключът - това е
своеобразната завръзка в (условно казано) „драмата”. Защото репликата на
персонажа включва познат средновековен жанр - житие, но и веднага го отрича.
Това житие е „ново”, и тази му новост го изтръгва не само от всичко, познато
дотогава, но и от строго каноничните принципи. То е в разрез с жанра, включващ
описание на живота и делото на определен светец, чрез което той да бъде
прославен.
По-нататък характеристиката на персонажа отново се поема от твореца.
Поетът описва действията, жестовете на монаха; спира се на блестящия му поглед
- „любовен, приветен”; прониква в душата му. Той е дълбоко съпричастен с
неговите изживявания, с трепета в сърцето му, с творческата му радост - радост,
дълбоко лична, неизразима, неописуема. Но радост, от която и монахът, и
килията, и всичко около него сякаш заблестява, затова Иван Вазов натрупва слова,
изразяващи, внушаващи светлина. Същевременно той оценява труда, на който
монахът е посветил „полвина живот” (Паисий е на 40 години, когато завършва
своято „История...”). Оценява го с възторг, с почуда и преклонение: „труд
довършен, подвиг многолетен, / на волята рожба, на бденьето плод”. Дава
определение - „житие велико!”, допълващо новостта, но и осмислящо ролята,
значимостта на труда за цял един народ. Значимост, с която е наясно не само
поетът, но и самият монах. Въпреки че двамата са разделени от 120 години, че
между тях стоят дълъг ред важни исторически събития, които променят смисъла и
характера на времето, те - книжовник-просветител и модерен поет, са сродени от
светлината на „идеал нов, чуден, светлозрачен”. Те двамата са обзети от
необикновен, неповторим трепет, какъвто на човеците рядко е съдено да
изпитват: „той фърли очи си, разтреперан, бляд”. В този момент е естествено
пределното концентриране на природата - тя е същата, онази от началната първа
цялост, но и много променена. Защото тук вече не става дума за тъмнината на
хаоса, за бушуващото море, а обратно - за замиране, укротяване, смиряване на
свръхестественото пред силата на човешкия разсъдък, ум и воля. Пред силата на
човешкия дух: „към хаоса тъмний, към звездния свят,/ към Бялото море, заспало
дълбоко”. Тук е кулминацията на Иван-Вазовата ода, постигната чрез активно-
действената изява на светогорския монах:
и вдигна тез листи, и викна високо:
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!”
Слово, жест, дихание са насочено концентрирани в точката на великото
трансформиране: родът български има писмена история, има документ, доказващ
миналата му слава. Достатъчно условие за гордост, за личностна и национално
гордост от принадлежността към това именно племе - българското.
Самоосъзнаването на рода български е достатъчно условие за надеждата, че
народ, който е имал своето минало, своите златни дни, не може да няма и
бъдеще. На фона на познатото тогава - библейското знание за живота на евреите,
отец Паисий прави своето най-голямо откритие: редуват се упадък и разцвет,
поробване и освобождение, тъмнина и светлина, която на фона на тъмнината
изгрява още по-ярко, по-ослепително. Затова и временно (именно ВРЕМЕННО)
поробеното българско царство очаква своето светло бъдеще. Временният упадък
7
неминуемо трябва да бъде заменен от нови и славни дни. Това откритие пронизва
по-нататък културата на цялото Българско възраждане. То витае в съзнанието и в
мисълта на работещите след отец Паисий интелектуалци, културни дейци, в
творбите на всички следващи писатели.
Започва четвъртата смислова цялост, в която, както и в петата, Иван Вазов
дава сбит „преразказ” на „История славянобългарска”. В стихове и ритмика поетът
претворява словото Паисиево. С това той мислено се връща към мотото като
директен цитат. Повтаря истините, изречени от светогорския монах. Напомня
величието на нацията. Извежда най-ценното, което са сторили българите: „че и
ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четът”. И отново
преповтаря откритието на светогореца за българския род: „голям е той бил и пак
ще да стане”.
Като композиционен похват - разказ в разказ - вграждането на „Историята” в
одата е находчиво и интересно хрумване на поета. То е аргумент, доказателство.
То е и възможност за победа над въображаемите опоненти. Затова и в съпоставка
с текста на цялата ода тази част заема по-голям относителен дял, по-голям брой от
общото количество стихове.
Едва след като доказателството за делото на монаха е дадено, Иван Вазов
отново се връща към конкретно-религиозните му длъжности. Отговорът на
начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е на по-високо
равнище. Защото оправданието за пропуснатите утринни, ако е нужно такова, е
повече от категорично. То е оправдание, което се превръща в славослов. Той,
монахът, който „работи без отдих, почива без сън”, е дал на рода си неизмеримо
повече в сравнение с другите, по-прецизно изпълняващи монашеския ред. Той
може да е „за рая негоден”, но неговото дело го възвисява до равнището на най-
праведните и свети мъже. Той не само се изравнява по слава с античния
Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото:
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.

@All rights reserved with Copyright Webleit.info 2018 by Sonik_Blast [ Site Map ] [ RSS ] [ YouTube Mp3 Downloader and converter ]